Евгени Динев е на 39 години, от Бургас. Снимките му

 Евгени Динев е на 39 години, от Бургас. Снимките му демонстрират затаения мирис на природата в България и Европа. Евгени е непрекъснато на път, в търсене на скритите от елементарното око пейзажи. Можете да го срещнете доста преди изгрев слънце на някой връх в Стара планина, премръзнал и дебнещ точния миг, когато природата се пробужда.

Интервю на Евгени Динев за списание “Амбиция ”

Фотографията Ви е спечелила от дете. Още ли Ви преследват спомените от тогавашните броеве на National Geographic?

Това беше единствено искра, която ми даде старт да стартира да фотографирам. Би било клиничен случай, в случай че към момента продължавах да се дивя на фотосите по кориците на този вид списания. Сега по този начин са се обърнали нещата, че постоянно виждам фотоентусиасти, които се пробват да ме копират или най-малкото се възползват от същите места, които към този момент съм снимал. Това единствено може да ме радва, защото наподобява, че сполучливо съм пренесъл пламъка на вдъхновението, който дава искра и на други да опитат своя капацитет в тази област на фотографията.

Продавате сполучливо Вашите фотографии. През какво сте минали, с цел да достигнете до този стадий?

Това е непрекъснато пътешестване в търсене на идеалния кадър. Там е работата, че той не стои някъде да ме чака, непрекъснато би трябвало да го пъдя. Може би съм прекомерно твърдоглав, с цел да не се откажа от тази конкуренция, която с изключение на цялостен контейнер изисква и доста свободно време, не може да се практикува единствено по уикендите. Трудно е ставането измежду нощ, когато е най-крепкия сън. В това шоково за организма положение съм карал или вървял часове в непрогледна мрачевина, по каквито се сетиш пътища, в мъгла, дъжд, сняг, вихрушка, с цел да стигна крайната цел в точния момент, преди да се развидели. Излагал съм се на рискови обстановки в планината, където изведнъж се развихрят гръмотевични стихии. В търсене на труднодостъпни места постоянно съм стигал до непреодолими инциденти, които с голяма воля съм успявал да мина. Като върна лентата обратно и аз самия се удивлявам по какъв начин съм минал през всичко това, без някой да ме е карал принудително.

Изберете обичан Ваш кадър и ни разкажете историята му.

Всяка есен, в средата на октомври, си предпочитам някое място за разходка в Стара Планина. Този път изборът ми се спря на хижа Амбарица и едноименния връх над нея. Пада се в централната част на билото, откъдето се открива панорама към най-красивата група върхове – Купена, Кръстец, Ботев. Беше чудноват есенен ден, напичаше слънце, подухваше ветрец. Наближавах върха, който се издига на 2170 метра, а ветрецът взе да навява повече от допустимото и към този момент наподобяваше вихър, който на тази височина напълно ме изненада. Не бях квалифициран за толкоз ниски температури и си носех само тънка ветровка. С мощни тласъци от север бурният вятър носеше облаци и всичко в близост стана бяло. За шанс се оказа, че на върха има подслон. Вече си представях по какъв начин разтварям вратата, а от вътрешната страна ме посрещат с топъл чай и дебело одеяло. Видението изчезна щом наближих нещо наподобяващо военна палатка, единствено че от ламарина, без врата, с дупка вместо прозорец и ламаринен под вместо дървен нар. Пак беше по-добре от нищо, най-малко бях на завет, само че пък все едно стоях в ледник. Имаше два часа до залез и си нямах концепция дали вятърът ще издуха мъглата. Не бих толкоз път единствено с цел да посетя този особен хладилен подслон, по тази причина взех решение да изчакам в него.

 Времето минаваше постепенно, на открито фучеше вятър, а зъбите ми започваха да тракат неудържимо. За да се сгрея, понякога излизах да подрипвам на открито, което не даваше необикновен резултат. Така, в зъзнене и скачане, малко преди залез взе, че се проясни. Видимостта се усъвършенства, бурята понижи яростта си и от всички страни оживяха изумителни гледки. Тъй като върхът е много солиден и объл, се чудех накъде по-напред да се насоча, не става просто да се обърна на някоя страна, а изискваше много вървене. За шанс се озовах в източната част, с аспект към връх Купена, който тъкмо по това време беше осветлен от последните слънчеви лъчи, а под него догаряше алено леке. Вятърът издухваше облаците зад него като че ли художник твореше с четките си. Това имах поради упоритостта. Можех просто да се върна, да не пожертвам и да изпусна този изумителен миг.

Фотоапаратът не може да улови всичко. Кои са нещата, които не могат да се видят на фотосите Ви?

Снимките ми показват онази красива, идилична страна на света. В тях не може да се види нейния противовес – грозното, пошлото, потискащото. Незабележими остават и напъните, които са ми коствали, с цел да станат фотосите факт. Зрителят възприема самия облик като даденост, надали се запитва кой и по какъв начин го е снимал, какво има два метра вдясно от края на фрагмента.

Каква музика подхожда на пейзажите Ви?

За избрана фотография би подхождала избрана мелодия, само че в случай че би трябвало да обобщя, ще е някоя зареждаща, надъхваща мелодия. Като обожател на прогресив рока си мисля за албума Test For Echo на Rush.

Какви промени наблюдавате на едно и също място, когато се върнете там?

На някои места не ми се желае да се връщам да вземем за пример Странджа. Там сеченето и опустошението са придобило чудовищни размери. Подобно е на всички места в гористите елементи на България. Скоро вървях до хижа Мазалат, гледката по пътя е ужасяваща. Цели хълмове са оголени от сеч до корен. Като подигравка са оставени да стърчат по няколко броя величествени букове. Преди десетина години тези дървета си бяха към момента там и да видя това заличаване бе като призрачен сън. Неизбежно е да се разхождаш в гората, била тя и в резерват, без да чуваш шума на резачките или да не попаднеш в изорани от камиони коловози.

Какво бихте посъветвали един добър фен фотограф, на който му би трябвало още малко, с цел да стартира да работи като професионален фотограф?

За да се докажеш, се изисква неистово самообладание и усилена работа, да си убеден в това, което правиш. Изключително значимо е да изградиш личен жанр, който хората да правят оценка, тъй като в случай че си заменим, конкуренцията е огромна.

Имате две деца. Важна ли е връзката с природата за тях? На какво ги учите?

Така се случи, че започнах да фотографирам още когато се роди първото ми дете. От тогава, постоянно вземам фамилията си, когато скръствам из България и света. От дребни са научени да бъдат измежду природата и да я ценят. Надявам се да съм ги заразил с това неподчинение и отдаденост, което да ги тласне да преоткрият себе си щом пристигна време за това.

Evgeni Dinev Photography